Archive for март, 2011

Най-доброто

„…там ще поискам приносите ви и първаците на даровете ви, както и всичките ви свети неща“ (Езекиил 20:40)

„Ако посветим на Бога най-доброто, което имаме – дори и най-обикновените неща стават святи“

Най-освобождаващото решение, което можем да вземем в живота си е да даваме винаги най-доброто – първо на Бога, после и на другите. Този принцип противоречи на интуицията ни и е неестествен за нас. Егоцентричността подтиква всеки човек да запази първото и най-доброто за себе си, чак тогава да даде от останалото на Бога и на другите. Това, което е на второ място, никога не е достатъчно добро признание от страна на човек, чийто живот е посветен на Бога и е благодарен за Неговата доброта и благословения.

Библията учи, че принципът на първите плодове е категорична заповед, а не просто въпрос на избор. „…там ще поискам приносите ви и първаците на даровете ви, както и всичките ви свети неща… за да почива благословение на домовете ви“ (Езекиил 20:40, 44:30). Първите плодове бяха не само откъснатите първо – Бог иска това, което е най-ценно и най-добро. Животът никога няма да върви както трябва, докато не решиш да поставиш Бог на първо място и да Му даваш най-доброто от себе си. Без значение колко е добро това, което е на второ място, никога няма да е достатъчно.

Бог знае какво трябва да научиш – постави Бога на първо място в живота си и ще започнеш да преживяваш най-доброто, което Той има за теб. „Почитай Господа от имота си и от първото на целия доход. Така ще се изпълнят житниците ти с изобилие и линовете ти ще преливат от ново вино“ (Притчи 3:9, 10). Казано просто – ще имаш достатъчно в момента, както и достатъчно запаси (житниците), удовлетворение (линовете с вино) за в бъдеще. Ако посветим на Бога най-доброто, което имаме – дори и най-обикновените неща стават святи.

Ако не даваме на Бога първите плодове или задържаме от Него най-доброто, то Той не е на първо място в сърцата ни и не е център на живота ни. Ако предствяме времето си първо на Бога, ще имаме достатъчно време и за нещата, които искаме или трябва да направим. Способностите, които с радост предлагаме в служба на Бога и другите, ще донесат наградата, която е било предвидено да носят. Дните, които започваме с Бога са по-продуктивни от обикновено. Решенията, за които сме търсили насока от Бога, са по-мъдри от тези, взети без съвета Му. Животът ти може да бъде точно такъв, какъвто Бог го е планирал. Поставяй Бог на първо място във всичко, което правиш и за всичко, което имаш. Ето каква беше тайната в живота на Исус: „Аз върша винаги онова, което Му е угодно (на Отец)“ (Йоан 8:29).

Представи си радостта в края на деня, когато знаеш, че наистина си доставил удоволствие на своя Баща. Няма ли това да е най-прекрасният ти ден и най-голямото удовлетворение? Възможно ли е? Разбира се! „А Бог на мира, Който чрез кръвта на вечния завет въздигна от мъртвите великия Пастир на овцете – нашия Господ Исус (Христос), нека ви направи съвършени във всяко добро дело, за да изпълните волята Му, като върши у вас, каквото Му е благоугодно, чрез Христа Исуса; на Него да бъде слава във вечни векове! Амин“ (Евреи 13:20, 21). Само Бог може да направи този начин на живот възможен, когато Го поставим на първо място във всичко.

Молитвата ми за теб днес е: винаги давай на Бога най-доброто, което имаш.

снимка: Интернет

Advertisements

Окуражители

„…понеже успокоиха моя дух и вашия…“ (1 Коринтяни 16:18)

„Всеки човек се нуждае от приятел, който е готов да го изслуша със загриженост и от място, където да бъде освежен“

Всеки има нужда от човек до себе си. А някои хора като че ли имат нужда от човек до себе си през цялото време. Всички имаме нужда от приятел, с когото да се видим и да поговорим – приятел, който да ни изслуша и е загрижен. Един толкова плодотворен автор и мисионер като апостол Павел разбираше тази истина. В писмата си той често споменава своите спътници и помощници в пътешествията. Техните имена обикновено са ни непознати – неизвестни хора, познати единствено на Павел и на шепа други. Но те са били от голямо значение за живота и служението му.

„Радвам се за идването на Стефаний, на Фортунат и на Ахаик, защото те запълниха вашата липса; понеже успокоиха моя дух и вашия, затова признавайте такива човеци“ (1 Коринтяни 16:17, 18). Павел беше радостен и окуражен от пристигането на приятелите си. Толкова се радвам, че и аз имам такива приятели и се надявам, че аз също съм такъв приятел.

Животът ни не е низ само от хубави моменти. Понякога пътят, по който вървим е труден и проблемите на раменете ни са тежки. Приятелите могат да направят и най-лошия ден по-добър, неприятното – поносимо, трудното – възможно. Ако искаш другите да са до теб в трудностите ти, постарай се да намираш време за тях и да ги цениш в най-щастливите си дни и бъди до тях в техните трудности.

Окуражаването е често срещана тема в Новия завет. Окуражавам означава да вдъхна кураж. Всекидневният ни живот изисква кураж, а за да го имаме се нуждаем от помощта на околните. „…откъдето братята (в Рим), като чули за нас, бяха дошли до Апиевото тържище и до трите кръчми, за да ни посрещнат; и Павел, като ги видя, благодари на Бога и се ободри“ (Деяния на апостолите 28:15).

Бог е най-добрият Окуражител. „А сам нашият Господ Исус Христос и нашият Бог и Отец, Който ни възлюби и по благодат ни даде вечна утеха и добра надежда, да окуражи (утеши) сърцата ви и да ги утвърди във всяко добро дело и слово“ (2 Солунци 2:16, 17). Ако търсиш кураж – най-добре отиди първо при Бога. Той ще е до теб, когато другите няма да могат. Неговата загриженост за теб е непроменима. Освен това кой може да те вдъхнови и да ти даде смелост по-добре от Бога?

Бъди добър окуражител. Можеш да окажеш влияние в живота на другите и те също ще оказват влияние в твоя живот. „Затова, насърчавайте се помежду си и се назидавайте един друг, както и правите“ (1 Солунци 5:11). „…и нека се грижим един за друг, така че да се поощряваме към любов и добри дела, като не преставаме да се събираме заедно, както някои имат обичай да престават, а да се увещаваме един друг, и толкова повече, колкото виждате, че денят наближава“ (Евреи 10:24, 25).

Можеш да окуражаваш и себе си. Обезкуражаването най-често идва от самите нас, а не от другите – от нашият избор, от това, което мислим и вярваме. Хората упражняват своето обезкуражаване. Но ако това е истина, значи можем да се окуражаваме като започнем да мислим за други неща, като се стараем да мислим положително и да бъдем твърди във вярата си. „И Давид се наскърби много, защото народът се наговаряше да го убият с камъни, понеже душата на всички хора беше преогорчена, всеки за синовете си и дъщерите си. А Давид се укрепи в Господа, своя Бог“ (1 Царе 30:6). Ако Давид успя да го направи, то и ти можеш – бъди окуражен в Бога днес!

Молитвата ми за теб днес е: Божията доброта да ти дава кураж, който да споделяш с другите.

снимка: Интернет

Красноречив живот

„За всички станах всичко, така че по всякакъв начин да спася неколцина“. (1 Коринтяни 9:22)

„Много по-добре е да видиш пример, отколкото да чуеш обяснение“.

Разстоянието между съвременната светска култура и контра-културата на Християнството и моралните и духовни ценности на личната ни вяра все повече се увеличава. Тази духовна пропаст е предизвикателство за Църквата като цяло и за всеки християнин по отделно. Очевидната нужда за откровено споделяне на вярата ни никога не е била по-голяма. Само за няколко поколения културата и отношението преминаха от християнски през пасивно не-християнски към прогресивно анти-християнски.

Във времето на тази растяща нужда ние сме склонни да станем по-плахи в споделянето на вярата си, защото очакваме тя да не бъде приета добре. Какво ни навежда на такива мисли? Днешното поколение не е „израстнало в църквата“. Пракичната вяра, основана на Библията, също както и активното участие в църквата отдавна се приемат за странични и маловажни занимания.

Ние приемаме Библейските истини за даденост, но те са чужди на хората, които не са имали връзка с църквата като деца или възрастни. Възможно е за тези хора езикът и понятията на вярата да са непознати, Библията да няма авторитет, да е неприложима и те да не осъзнават нуждата от ясна духовна вяра. Всичко това вероятно е вярно и само подчертава нуждата им от Спасител!

Опасността е, че поради очевидната липса на познания за духовното, предполагаемата културна враждебност към религията, интелектуалния снобизъм спрямо вярата или нашия собствен страх от отхвърляне можем да станем колебливи в споделянето на вярата си. Нито една от тези причини не оправдава липсата ни на чувствителност към възможностите, дадени от Бога за добре обмислено споделяне на общата нужда на всеки човек от Спасител. Във всяко сърце има дълбоко заложено разбиране за нуждата от истинска вяра. Това беше целта на Павел: „За всички станах всичко, така че по всякакъв начин да спася неколцина“ (1 Коринтяни 9:22)

Колкото и да е притеснително, ясното напътствие на Писанията е, че ние трябва да бъдем свидетели за Исус и със силата на Святия Дух да разказваме за Божията любов и прошка чрез смъртта на Исус за всички грехове. Това беше последната заповед на Исус, преди да се върне при Отец, последните Му думи към учениците Му. Виж Деяния 1:8-9.

Петър даде практичен съвет как да споделяме Исус: „Но почитайте със сърцата си Христа като Господ, като бъдете винаги готови да отговаряте, (но с кротост и страхопочитание), на всекиго, който ви пита за вашата надежда“. (1 Петрово 3:15) Много по-добре е да видиш пример, отколкото да чуеш обяснение. Най-доброто ни свидетелство е ежедневния ни живот. Нека животът ти говори за Исус и когато е необходимо използвай думи! Господ иска да си готов да споделяш любовта си към Него като даваш лично свидетелство за мястото Му в живота ти. Трябва да си готов да виждаш подходящият момент, в който хората проявяват интерес и да бъдеш подготвен да споделяш личното си свидетелство за вярата в Исус Христос.

Моята молитва за теб днес е: нека животът ти бъде по-красноречив от всякакви думи.

снимка: Интернет

Втората миля

„Служете… с веселие“ (Псалм 100:2)

„Всяка задача е трудна, когато служим неохотно и без радост“

Вероятно всички сме виждали човек да върши някаква задача, която не харесва, а и самите ние сме били в подобни ситуации в един или друг момент. Често ни се налага да правим неща, които се изискват от нас, макар да нямаме желание за тях. Такъв е животът. Най-добре е да запомним, че отношението, с което служим, е важно точно толкова, колкото и самата задача. Всяка задача е трудна, когато служим неохотно и без радост. Работата вероятно ще бъде свършена, но не достатъчно добре и без удовлетворение.

Исус не одобряваше нагласата да вършим само това, което искаме, тогава, когато искаме. Неговият лек за тази нагласа беше „изминаването на втората миля“. Знаем какво означава това. Изминаването на втората миля описва желанието на човека да направи повече от това, което се изисква от него. Да извървиш първата миля означава просто да направиш задължителното, изминаването на втората миля представя избора ти да направиш всичко, което можеш и което би трябвало да направиш. И никога няма да я изминеш, освен ако не го направиш с радост. Направиш ли само това, което се изисква от теб, няма да изпиташ удовлетворение. Ако така или иначе ще служиш, защо не намериш начин да прекараш добре, докато го правиш?

В окупираната Палестина политическата обстановка позволяваше на римските войници да задължават всеки евреин да носи оръжията им една миля. Това беше изискване на закона. Не беше нужно хората да го харесват, но със сигурност трябваше да се подчиняват. Исус издигна отговора на това изискване далеч над неохотното съгласие до нивото на радостна услуга. Той учеше: „Ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата. На този, който би поискал да се съди с тебе и да ти вземе ризата, остави му и горната дреха. Който те принуди да вървиш с него една миля, иди с него две“ (Матей 5:39-41). Ако с готовност правим повече, отколкото някой може да ни принуди, ще открием истинската свобода и радост да служим.

Псалмистът пише: „Служете на Господа с веселие“ (Псалм 100:2). Тук трябва да спра, за да проверя сърцето си и да призная, че се стремя да служа на Бога, но дали винаги го правя с готовност? Има ли моменти, когато Му служа, защото трябва, а не го правя с радост? Не искам това да се случва в живота ми, но предполагам понякога е било точно така.

Предлагам едно още по-практично приложение на днешния стих. То изглежда така: „Служи на __________ с радост“. Чие име ще поставиш там – на съпруга или съпругата си, на семейството, на приятелите, на работодателя, на някой непознат, с по-малко късмет, на някой, на когото е ужасно трудно да се угоди? Ако не служим на другите с радост, как въобще можем да служим на Бога с радост? Павел обръща внимание на това, че двете са неразделно свързани: „Каквото и да вършите, работете от сърце, като на Господа, а не като на човеци; понеже знаете, че за награда от Господа ще получите наследството. Слугувайте на Господ Христос“ (Колосяни 3:23, 24).

Молитвата ми за теб днес е: дано винаги намираш сили да извървиш втората миля.

снимка: Интернет